Разговор под дъжда – Малко Търново, което си отива
Вчера, под ситния есенен дъжд, вървях по празните улици на Малко Търново.
Площадът мълчеше, мокрите павета отразяваха светлините на няколко прозореца, а в далечината – само кучетата пазеха града.
Сякаш самата планина беше притихнала, слушайки собственото си ехо.
Там, пред Сладкарницата, срещнах Дико Патронов – човек, който е оставил дълбока следа в живота на Странджа. Бивш директор на Природен парк „Странджа“, общественик, природолюбител и човек с огромна душа. От онези, които не говорят напразно, защото носят в себе си историята на тази земя.
Разприказвахме се.
Дико гледаше към площада, сякаш търсеше нещо, което вече го няма.
– Преди години, в събота, тук нямаше място да седнеш – каза тихо. Тогава Малко Търново живееше. В събота хората излизаха на разходка, жените с рокли, мъжете с ризи и блясък в очите. По пейките старците играеха табла, децата тичаха след топката, а музиката от кафенетата не спираше.
Лятото идваха роднини от Бургас, от цяла България – да си поемат въздух от морето и града, да се приберат „в планината“.Имаше пазари, имаше смях, имаше надежда.
– А сега… – въздъхна той. – Виж го. Тихо е, прекалено тихо.
Около нас – тишина, вятър и капки по плочките на площада.
– Абдикирала ли е държавата от Странджа? – попита, повече себе си, отколкото мен. – Или ние сме се предали?
Замълчах. Трудно е да отговориш на такъв въпрос, когато усещаш колко тежи.
Дико започна да ми разказва за времето, когато животът в Странджа е кипял.
– В началото на 90-те, – каза, – направихме преброяване. От Резово до Малко Търново имаше над 10 000 животни – крави, овце, кози, магарета… Пасища, които дишаха.
Сега – я има хиляда, я няма. Пасищата буренясаха, кошарите се рушат, а с тях си отива и надеждата.
– Докато има стада, ще има и хора. Докато има хора – ще има и Странджа. – добави.
После замълча, дълго гледайки в една посока.
– Ако Малко Търново се развие като туристически център, ако тук се върне движението, интересът, културата – ще тръгне всичко. И животновъдството! И селата ще се съживят. Но държавата трябва да поиска. Тя мълчи, а планината плаче.
Докато си говорехме, отнякъде се появи група туристи – десетина души с фотоапарати и усмивки.
Минаха край нас, отправиха се към музеите, снимаха старите къщи а после се върнаха и попитаха:
– Защо няма хора по улиците?
Погледнахме се с Дико, усмихнахме се и тихо казахме:
– Еми, събота е. Хората си почиват.
Но и двамата знаехме, че истината е друга.
Хората ги няма.
И тази тишина, която се стелеше над площада, не беше просто покой.
Беше болка от едно място, което помни какво е било живо.
Един разговор под дъжда, една планина, която чака своите хора. Малко Търново – сърцето на Странджа, което още бие, но все по-тихо.
