Село Заберново – сърцето на Странджа
Там, където южните склонове на Странджа се спускат плавно към долината на Велека, лежи село Заберново – тихо, самотно и красиво, като спомен от друго време. Слънцето го огрява първо сутрин и го изпраща последно вечер, а когато вятърът мине през боровете над него, сякаш носи гласовете на онези, които някога са живели тук.
До Бургас са шейсетина километра, до Малко Търново – малко над четиридесет, но сякаш Заберново е на години разстояние от света. Времето тук тече по-бавно, по-тихо – както е било винаги в сърцето на Природен парк „Странджа“.
Някога го наричали Заборна. През 1903-та, когато пламва Илинденско-Преображенското въстание, селото плаща своята цена – 85 къщи опожарени, хората бягат в гората, спасили само най-ценното – вярата си.
Години по-късно, след бурите и мълчанията, животът бавно се завръща. През 1926 г. тук отново горят огнища, деца играят по калдъръмените дворове, и звънът на църквата „Св. Лука“ се чува над долината.
Тази църква стои и днес – стара, скромна, но пълна с дух. Смята се за най-стария храм във вътрешността на Странджа, оцеляла през векове, през войни и тишина.
Над селото са развалините на Калето – древна крепост, от която гледката е такава, че ти се иска да замълчиш. А из горите наоколо лежат долмените – странни каменни гробници от преди три хиляди години.
На края на пътя към юг е параклисът „Св. Георги“, вграден в скала и пазещ стар каменен блок с изображение на тракийски конник. Местните казват, че това е Св. Георги Победоносец, и когато на 6 май палят свещ и се прекръстят, вярват, че той гледа оттам – от камъка – и пази селото.
Днес в Заберново хората са малко. Но на 15 август, за Голяма Богородица, дворът на параклиса се пълни. Носи се мирис на гозби, пеят се тихи песни, а старците седят в сянката и си спомнят – не със съжаление, а с онази странджанска гордост, че тук, макар и малко, животът още диша.
В края на август, когато слънцето започне да губи силата си, идва съборът на Заберново. Тогава се връщат всички – деца и внуци, родени далеч. Селото оживява, улиците се изпълват с гласове, а въздухът мирише на пръст, дим и спомени. И макар на следващия ден всичко пак да утихне, духът остава – в къщите, в камъните, в самата земя.
Заберново не е просто място. То е разказ – за корен, за болка, за оцеляване. И докато някой още запалва свещ в „Св. Лука“, докато някой се връща за събора, селото ще продължава да живее. По тихия, странджански начин – дълбоко, истински и завинаги.
