Как змей се влюбил в мома от Българи
Някога, когато Странджа още шепнела на древен език, над село Българи всяка вечер се спускал вятър с аромат на дим, билки и тишина. И в тази тишина, казват, се влюбил един змей…
Мома Елена от Българи била известна надлъж и шир – не само с хубостта си, но и с това, че танцувала нестинарски танц, както никоя друга. Казват, че като влизала в жаравата, пламъците се свивали, за да не я опарят, а лицето ѝ светело, сякаш самата Странджа ѝ давала сила.
Змей от високите върхове на планината, живеещ в пещера край връх Папия, всяка вечер летял над селото, скрит в мъгла. Виждал я как танцува и се заслушвал в звъна на медните ѝ чанове. Сърцето му, макар и змейско, не издържало. Решил – ще я поиска за жена.
Слязъл една нощ под образ на хубав момък, със сини очи като небето над Странджа и с коси черни като въглен. Но Елена го погледнала, усетила нещо странно в погледа му и се дръпнала. Сърцето ѝ било дадено на друг – овчар от село Кости, с чиста душа и песни, които вдигали косите на ръба на гората.
Разярен, змейовете образ се върнал към своята същност и гневът му разтърсил въздуха. Завихрили се ветрове, гори запламтели, а от върха на Папия се разнесъл гърмеж, който събудил и най-дълбоките корени на планината.
Старите хора казват, че от този ден нататък змейят никога не се върнал над Българи. Но на Елена ѝ посивели косите за една нощ, а когато влизала в жаравата, вече не била същата. Погледът ѝ станал дълбок и тъжен, сякаш виждала не само пламъците, а и онова, което стои отвъд тях.
Легендата се предава устно и е част от фолклорното наследство на Странджа. Подобни разкази се срещат и в други странджански села като Кости, Граматиково и Бръшлян.
