Бай Георги разказва:
„Имаше време, когато Малко Търново дишаше“
Казвам се Георги. Бай Георги ме знаят. На 87 съм вече и цял живот съм миньор. Не от тези по книгите – от истинските. Слизал съм под земята, виждал съм как камъкът говори и как хората се държат един за друг, когато светлината е само от лампата на каската.
През 80-те години Малко Търново беше друго място. Не беше голям град, но беше жив. Имаше хора, имаше смях, имаше бъдеще. Тогава дойде онова решение – „Република на младостта“ го нарекоха. Много думи се изписаха, но и много неща наистина се случиха.
Отвориха големия цех за козметика – поделение на „Арома“ от София. Работеха жени, млади момичета, имаше живот. После дойде и филиалът на Института по техническа кибернетика и роботика към БАН. Учени хора, инженери, млади специалисти. За първи път виждахме компютри, роботи, чертежи, каквито не бяхме и сънували.
А ние, миньорите, си бяхме там. Имаше мина, имаше обогатителна фабрика. Работеше се тежко, но честно. Освен това имаше завод за електроника, строително предприятие, дърводобив, животновъдство, завод за битова химия и козметика. Градът не спеше. Сутрин автобусите бяха пълни. Вечер – площадът.
После дойде преходът. Така го нарекоха. Аз не знам към какво преход беше. Знам само, че едно по едно всичко затвори. Мината – първо. После фабриката. После заводите. Хората започнаха да си тръгват. Младите – първи. Към Бургас, София, чужбина. Ние останахме да пазим спомена.
Днес като мина по улиците, е тихо. Не е лошо тихо. Просто празно. Къщите стоят, планината си е същата, Странджа не е мръднала. Само хората ги няма.
Но Бай Георги, макар и стар вече, не е от хората, които гледат само назад. Казва, че през последните две–три години в Малко Търново отново се усеща движение. На неговата улица сменили ВиК мрежата, положили нов асфалт и направили тротоари. Появили се нови магазини, стари къщи започнали да се ремонтират, дворовете да се почистват.
„Не е като едно време – няма как да е“, казва той. „Но пак се вижда, че някой мисли за града.“
И когато говори за бъдещето, очите му се пълнят. Надява се, че животът ще закипи наново, макар и по друг начин. И не го напуска мисълта, че някой ден внуците и правнуците му може да се върнат в Малко Търново – не защото трябва, а защото ще искат.
„Странджа не се забравя“, казва Бай Георги.
„Тя си знае кога да върне хората.“
